Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Един ПСИХОЛОГ със скромен влог в Blog.bg (www.PlamenDimitrov.blog.bg) - личен работен дневник на д-р Пламен Луков Димитров, RODC, с авторски текстове и проекти в областта на екзистенциално-аналитичното консултиране, приложната социална психология и реализацията на програми за групово-динамичен тренинг на мениджъри, екипно и организационно развитие. За контакти с автора: pldimitrov@hotmail.com GSM 0888 42 9730 Twitter: @Plamen_Dimitrov Facebook: PlamenDimitrov.BPS Представените в блога ПСИХО(Б)ЛОГ материали на български, английски и руски език са авторски и не обвързват по никакъв пряк или косвен начин свързаните с автора организации, практики и проекти. Моля, винаги споменавайте източника (www.plamendimitrov.blog.bg) при споделянето, разпространяването и цитирането на публикуваните тук материали и коментарите към тях в други електронни и печатни издания и публикации. Информацията тук се актуализира ежеседмично. Благодаря ви за отделеното време и вниманието ви към публикуваните в ПСИХО(Б)ЛОГ текстове! д-р Пламен Димитров, Достъпът до мен е 365/24/7!
Автор: plamendimitrov Категория: Лични дневници
Прочетен: 807861 Постинги: 584 Коментари: 325
Постинги в блога от Август, 2007 г.
2 3 4 5  >  >>
(Продължение от 003)

Корупцията винаги е свързана с „невротични тайни” и „изтласкани от съзнанието мотиви”. Вижте само как се разви съвсем наскоро делото „Народът срещу Вальо Топлото”. Измамата, стигаща до самозаблуда и изкривено себевъзпримане е нужна, за да защитят социално и интрапсихично корумпираните хора прикриваната действителност на мотивацията, която ръководи поведението им.

Мениджъри като тези на Енрон и като г-н Топлото търсят съзнателно ли не специфично  удовлетворение на нарцистичните си импулси на алчност. Това ги кара да изтъкват колко добри мениджъри са били и как настървено са работили за доброто на компаниите си. И сигурно в себе си, в най-интимен план, в грандиозните си Аз-фантазии, те се чувстват наистина добри, компетентни мениджъри и администратори.

Нарцистичната алчност не може да бъде насищана без подобно вътрешно самоодобрение и самоподкрепящо самоуважение, достигащо до размерите на грандиозно самочувствие. В търсенето на възможности за реализация, за потвърждение на валидността на своята нарцистична самооценка, корумпираните, всъщност, осъществяват успешно изопачаване на действителността за корупционната си практика чрез поддържане на стигащи до налудност защитни образувания и превръщат поверените им функции, роли, организации в удобен за личните им цели инструмент за нарцистично самообслужване.

В основата на това е поглъщането на тези социални и организационни роли, функции и позиции от нарцистичното Его, което в търсене на удовлетворение, се отказва да ги разграничи от себе си. Ако прегледаме съдържателно публикуваните корупционни скандали  в световен и национален мащаб ще открием - с прискърбие,- в тях повтарящите се истории за много добри професионалисти с нарцистична мотивация, които в крайна сметка, се оказват съблазнени да приемат корупционни модели на поведение в името на извличането на нужното им нарцистично свръх-удовлетворение. При това, възприемайки се като специални, предоопределени, привилигировани и следователно, неразграничими от ролята и функциите си, които експлоатират за „полагащото” им се самозадоволяване.

Корупцията има свое реално психично, емоционално измерение, свързано с психичната самоорганизация на мисленето и поведението, със структурата и развитието на личността.

Много от мотивите, преценките и фантазиите на човека имат своя произход в дълбините на неосъзнатите му чувства, страхове и желания. Някои от тези неосъзнавани, но мощни интрапсихични сили имат пряко отношение към моделите на поведение, които свързваме с корупцията. Като алчността и чувството за лична предопределеност и уникалност, свързани с изострен, а понякога и злокачествен нарцисизъм на личността, както вече стана дума. 

Нарцисизмът, самолюбието определено играе роля, защото има за своя психодинамична задача да организира извличането на възхищение от другите и от себе си, за да се защити и подхрани самочувствието и самоуважението на Аз-а. Алчното преследване на още и още интрапсихични изгоди и подкрепления в отношенията с другите и със себе си  се допълва от страстното прикрепване на ценни, статусни атрибути към уязвимото Аз - титли, постове, статус, власт, награди, подкупи, привилегии,  за да се укрепи и поддържа чувството за собствена значимост и състоятелност. В допълнение, алчното преследване на тези външни и вътрешни подкрепления може да доведе до хронично обезценяване на другите и на правилата за социално взаимодействие с тях (Kernberg, 1980).

Нарцистичните тенденции в развитието на личността спомагат за реализацията на импулсивната нагласа към заместване на действителността с привидност, за манипулативно подтискане на моралната саморегулация на поведението. Така възникват „паралелните предприятия” на корупционната практика - от катаджийското „А сега, какво ще правим?” до корпоративното „Има и едно, по-смело, оригинално решение на проблема ви”, т.е. втория начин.

Тяхното приемане за удобна работна действителност в интрапсихичен план е избор, който можем да определим като личностна готовност за цинична манипулация на общественото доверие. Тя се осъществява с поддържането – съзнателно или не, - на собствената двойнсвеност по отношение на правилата, ценностите, нормите. При това, с една засилена декларативна манифестация на собствената идентификация със стандартите и идеалите за професионализъм, морал, социална и корпоративна отговорност.

В психодинамичен план, невротичната драма на корумпирания се развива на сцената, на която поддържането на собствения социално приемлив образ е само маска, параван, фасада, на действията, чрез които се удовлетворяват собствените нарцистични импулси. Тези две страни в психичната самоорганизация на поведението мощно си влияят и това проличава много често в това с какво настървение и алчност „доброто Аз” на корумпирания се стреми към поддържането и изтъкване на фасадния му облик като носител и дори пазител, защитник на ценностите, нормите, интересите и добрите практики в ролята, професията, организацията и обществото.

Разбира се, злокачественият нарцисизъм е неудържим и може само да бъде повече или по-малко сполучливо маскиран и завоалиран с помощта на защитните механизми на Аз-а и социалната организация.

(Следва продължение 005)
Категория: Технологии
Прочетен: 770 Коментари: 1 Гласове: 1
(Продължение от 001)

Ако последователно използваме идеята за „триадата” на властохолика (ангажираност на преживяванията с властта, насоченост или властова ориентация, и натрапчивост – удовлетворение в преживяванията и поведенията, свързани с властовите отношения), ще достигнем до още едно полезно разграничение. 

Най-представителните, същинските  властохолици са като че ли сред тези, които са с много висока ангажираност и зависимост, и независимо как са ориентирани, изпитват твърде малко удовлетвореност и много повече натрапливост, неизбежност на преживяванията и поведенията свързани с придобиването, притежаването, упражняването или подчиняването на реална или въображаема власт. За тях другите измерения на отношенията между хората – постижения, резултати, близост и т.н., просто не съществуват или са сведени до ролята на блед фон на доминиращите в ума и действията им властови отношения. Подобно на същинските алкохолици, които „пият с отвращение”, същинските властохолици също не могат да се справят със зависимостта си от властта, която може и да ги отвращава и плаши, но е по-силна от тях самите. Тя е всъщност това, което са.

Става дума за злокачествен, болезнен и много опасен, натраплив властохолизъм, който има както доминантни, така и субмисивни проявления в ежедневието ни.

Натрапливият властохолизъм, както в доминантните си, така и в субмисивните си прояви, е диагностично свързан със състояния на повишено безпокойство, ирадиираща тревожност, физически и психични проблеми, води до ниска социална и организационна ефективност и в крайна сметка, до ниска удовлетвореност от живота и, разбира се, от властта.

По-мека и по-масова форма на властохолизма имаме когато високата пристрастеност (ангажираност), независимо от ориентацията (доминантна или субмисивна), се съпътства от преживявания и поведения, от които властохолика извлича с ентусиазъм вътрешно и социално удовлетворение, наслада,  и не се чувства заставен, принуден, обсебен от пристрастяването си към властта. Нещо като да пиеш яко и редовно за собствено удоволствие  или защото компанията е много приятна.

Този рисков властохолизъм се съпровожда, независимо от ориентацията по измерението „доминантност – субмисивност” с по-умерени форми на перфекционизъм, относително овладян стрес и частично запазени способности за самоконтрол. Той, обаче, вече е опасен рисков фактор за качеството на здравето, отношенията  и развитието на масовите властохолици в бъдеще. Има лоша прогноза, както казват клиницистите. И при това, ако се огледаме внимателно наоколо, е наистина масов. И масово и енергично, разбира се, се отрича като проблем от носителите си.

Въпросът е, има ли и трети вид, що-годе, доброкачествен властохолизъм?

Нещо, като умерения работохолизъм на хората с висока мотивация за постижение и целенасоченост, който ги зарежда с енергия за работа, води до наистина значими резултати, които на свой ред гарантират удовлетвореност от работата и живота, добро физическо и емоционално здраве, успешна социална реализация, социално признание и про-социална ориентация.

Вие как мислите?

(Следва продължение 003)
Категория: Технологии
Прочетен: 765 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.08.2007 09:57
Общественото разбиране за властта, за нейната същина и за смисъла на упражняването й, по подобие на разбирането ни за труда, работата, бачкането се нуждае от един нов и полезен конструкт като работохолизма.

За краткост и удобство, ще го нарека ВЛАСТОХОЛИЗЪМ.

Но преди това нека покажем дължимото уважение на авторите на концепцията за работохолизма и да видим как аналогията с него ще ни помогне да разберем понятийната същност и валидността на ВЛАСТОХОЛИЗМА. През 70-80-те години на двадесети век на запад много се говореше за кризата в ценностното осмисляне на значението на труда и за засиления интерес на човека към развлеченията, комфорта и свободното време (Cherrington, 1980; Harpaz, 1988; Vecchio, 1980; Abbas et al., 1995). Много изследователи дори виждаха разпад на трудовия морал като ядро на масовата етика в потребителското общество. Опитвайки се да им се противоставят, други изтъкваха, че фактите всъщност говорят, че работим все повече, и че някои от нас са толкова свръхангажирани с работа, влагат толкова енергия и време в трудовата си дейност, че сериозно може да се говори за една психична и поведенческа зависимост, чието обозначаване и измерване заслужават въвеждането на понятието „работохолизъм” (Seybold & Salomone, 1994). Счита се, че трябва да сме признателни не на някой друг, а именно на Oates (1971), който пръв прилага понятието, за да опише хората, чиято потребност да работят яко придобива такава свръх-сила, че става реална опасност  за тяхното здраве, лично щастие, междуличностни отношения и социална реализация.  

Въпреки гигантския изследователски и популярен интерес към работохолизма (Fassel, 1990; Garfield, 1987; Kiechel, 1989a, b; Killinger, 1991; Klaft & Kleiner, 1988; Koonce, 1998; Machlowitz, 1980; Waddell, 1993), никакво внимание не се отделя на осмислянето и изследването на паралелната феноменология на властохолизма.

Какво представляват властохолиците?

Може простичко да се каже, че властохолици са просто всички тези, които инвестират над 40-50 часа седмично от живота си и отдават изключително внимание и психична енергия на преживявания и действия, насочени към придобиване, упражняване, притежаване или подчиняване на реална или въображаема власт.

Това, разбира се, е едно мое начално опростяване на сложната действителност на съвременния властохолизъм. Но то ни дава нещо важно – схващането, че тези хора свръхинвестират себе си във властта.  

Като социален и организационен психолог провеждам много наблюдения и разговори с различни хора в различни условия, в това число и с хронични властохолици в политиката, бизнеса, образованието, гражданския сектор, и си мисля, че мога да допълня нещичко скромно към разнищването на проблема с определението на властохолизма.

На пръв поглед, например, властохолиците са относително удовлетворени от живота си и това, което ги отличава са нагласите им към придобиването, притежаването, упражняването и преживяването на властта във всичките й многообразни измерения. Времето не е толкова важен измерител за тях, ако се вземе предвид  страстната им ангажираност и вътрешното удовлетворение, което властохолиците демонстрират във всичко, до което за добро или лошо се докосват чрез властта. Дори насън, ако съдя по сънищата, които са ми разказвали. Но за сънищата на властохолиците по-късно...

Властолюбие ли е това или просто ирационална, не винаги осъзнавана, дори натрапчива прекомерна свръхангажираност на преживяванията и поведението на хората с властта?

Зависимост като другите познати ни опасни и чисто човешки пристрастявания ли е?

Да я окуражаваме ли или да я лекуваме?

Вие какво мислите?

Да, наистина има различни форми на властохолизъм. Също както има много и различни форми на работохолизъм. Нуждаем се от своеобразна типология на властохолизма, построена на основата на разбиране за основните психологически измерения на властохолизма. На този етап аз се досещам, в резултат на скромните си наблюдения и проучания, за три. Ангажирането с придобиването, притежаването, упражняването или подчиняването на реална и въображаема власт, от една страна, насочеността на преживаването и поведението с властта – от мен към другите и от другите към мен, на второ място, и на трета позиция,  тенденциите към обсесивно-натрачиво поведение и преживяване.

При висока ангажираност с власт прилагана от мен въху другите и ниска обсесивност можем да предположим, че е налице този тип властохолизъм, при който представителите му търсят отношения, поведения и ситуации, в които могат да упражняват относително зряло и продуктивно власт и да ръководят, управляват, доминират и извличат лично удовлетворение от притежаването и упражняването на функциите и атрибутите на властта, и затова я предпочитат пред всички други отношения, поведения и ситуации.

Компулсивните властохолици с ориентация от себе си към другите, обаче, са склонни да преживяват и използват властта си ритуализирано, натрапчиво и потенциално нарцистично и дори патогенно като свръхдоминантост, тираничност…

Можете да построите и сами останалите типове преди да продължим...

(Слева продължение 002)

Категория: Технологии
Прочетен: 889 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 29.08.2007 08:35

Не, няма жив човек без съседи – за добро или лошо никой не е остров в този град, нали? „Харен комшия е от брат по-голям роднина”, „Хората едни от други се учат, а най-много от комшиите” и „Зъл комшия – зло голямо!”, казва мъдро народа ни. Градските истории, които напоследък ни разказват медиите добавят и битовизмите „Мъж гръмна съсед и се самоуби” и „Съсед разстреля млад мъж и уби с удар майка му”.

Какво става? Нали отношенията ни със съседите ни са един от основните индикатори за психосоциалното здраве на градската общност, към която принадлежим. Мерилото за реалното качество на свръх-урбанизирания ни живот, източникът и хранилището на социалния капитал на града.

Това категорично се потвърждава от последните психологически изследвания на устойчивите и на разпадащите се съседски общности в големите градове на България, но като че ли предимно с отрицателен знак. Мрачната равносметка е, че по-малко от ¼ от интервюираните от мен през  последните 5 години над 1300 жители на София, Пловдив, Варна и Бургас заявяват, че могат да разчитат на съседите си в беди и затруднения. Близо 60% от тях споделят, че са крайно неудовлетворени от състоянието на отношенията си със съседите, а 72% се чувстват незаинтересовани, отчуждени и странящи от съседската си общност.

Корените на злото, което е сполетяло нашите мегаполиси е не просто обсадната психология на отчуждението и затварянето в лично заграденото битово пространство, в която търсенето на сигурност и оцеляване ни натикват.

Хората, с които разговарям тревожно се вглеждат в масовия процес на дехуманизация на съжителството си в панелните гета, занемарените квартални територии и полу-анонимните съседства.

Доверието като капитал на съседската общност е изтощено - личи си по решетките, оградите, олющените стълбища, неподдържаните фасади, блиндираните врати и охранителните системи, с които страха и самозащитата манифестират по градовете ни. Комшиите и съкварталците, с които съжителстваме, казват събеседниците ми, не са каквито бяха. Днес те изглеждат някак лишени от човешки облик – озлобени, намръщени, недобранамерени, плашещи и непознати. Обитаващи съседния апартамент, но всъщност много далечни. Не знаеш какво можеш да очакваш от тях, камо ли да разчиташ на тях и да търсиш разбирането и подкрепата им. Дехуманизация, която превръща обикновените, нормални хора, съжителстващи по неизбежност в кошерите на голямия град в безразлични, пасивно-агресивни и изпълнени с гневни проекции и автоматична неприязън непознати. Няма квартал без комшийски кошмари! И те като че ли никого не трогват, ако не са в твоя вход, на твойта етажна площадка.

А доверието и съпреживяването са основата на взаимоотношенията в съседските общности. Върху тях се гради  голямата част от интелектуалната и емоционалната работа на общественото действие, което е нужно, за да се развива всеки квартал, всеки град. Повечето от хората над 50-60 години имат свои идеализирани спомени за съседска близост и съпричастност, на които младите тъжно се усмихват. „Забрави!” Живеем в споделени по комшийски ежедневни кошмари – никой не се грижи за междублоковите и междуапартаментни пространства, за спазването на вътрешния ред и хигиенизирането, краде се ток и топло от съседа, паркирането е постоянен повод за сблъсъци. Колко хора си ходят на гости по архаичния съседски начин „по чехли”? Какво става с децата в квартала – кого е грижа, имат си родители!

Самото вземане на прости решения за общите интереси – свързано с ремонти и подобрения, изравнителни сметки и поддръжка на етажната собственост, -  е затруднено. Ако имаха възможност, 63% от интервюираните от мен, биха сменили мястото където живеят в момента като половината от тях твърдят, че за тази им фантазия  са допринесли и кофти съседите. Над ¾ от всички изследвани признават, че нормалните отношения с непосредствените съседи са сред критериите за това колко привлекателно за тях би било едно ново място за живеене. Но заедно с това оптимизмът им, че могат да развиват по-близки и взаимно награждаващи ги отношения със сегашните им съседи е оскъден – едва 23 на сто.

Градските съседства се описват като натрапчиво повтарящи се травми и разочарования в отношенията със себеподобните. Забелязва се масова тенденция към нещо подобно на патологичен нарцисизъм със защитно-компенсаторен характер. „Ти ли ще ми кажеш да не си изхвърлям отпадъците през балкона!”,”Като ти тече, изнеси се!”,” На който му се спортува, да чисти снега!” Взаимодействието, съвместното усилие, алтруистичната грижа за общото е като, че ли заплаха за собствената идентичност и самоуважението – 52% не биха направили първата стъпка към едни по-добри съседски отношения, а близо 20% смятат, че това ще им спечели само подигравки и унижения. Едва 15% си спомнят за нещо, което са направили със съседите си без спорове и размяна на „любезности”!

Съседските общности нормално би трябвало да преминават през фази на формиране, приемане на норми, които им позволяват да живеят шо-годе удовлетворително, и зряло обособяване на отговорни възрастни със споделени интереси. Наблюдавам, обаче, масивно разстройство на тази естествена прогресия – травматична фиксация в дезангажираността, агресивността и отричането на значението, което съседските отношения имат за управлемостта и развитието на модерните градски общности. Масово хората вибрират на своя деструктивна егоистична честота – „Всеки да се оправя сам!” и „Какво искате от мен?!”. Повече от 3/4 от срещите ми със живеещи в най-големите ни градове съдържат семейни разкази за разцепването на съседите на „ние” срещу „тях”, изказвания от типа „Съседите ли? Само ядове с тях!” и  негативни оценки за човешкия им потенциал „Темерути!”.

Шири се нещо като битова ксенофобия на вербално ниво, прерастваща с лекота в злостен поток от унизителни етикети и квалификации. И то поднасян с  размах и дори известна садистична нагласа. В по-редки случаи, във винаги стряскащо примитивни агресивни разправи.

Комунална психопатология!?

Очевидно е, съседските отношения в големите ни градове не са на висота. Над тях тегне трагичния печат на последствията от острия психосоциален травматизъм и отчуждението в живота на голяма част от индивидите и семействата в обществото ни през последните десетилетия. Кошмарите по комшийски, за които всички добре знаем са просто една от любимите му сцени с наше участие!

Потресаващите им размери изискват незабавно обществен дебат и много социална работа.

А сега попитайте кандидат-кметовете и кандидат-общинските съветници какво могат да предложат срещу това градско бедствие. И не забравяйте да разберете какво мислят съседите им за тях…

* Използвани са все още непубликувани данни от психологическото изследване „Профилиране на доверието в съседските общности в България (1990 – 2010)”, ръководено от д-р Пламен Димитров

Категория: Технологии
Прочетен: 1157 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 27.08.2007 12:27
(Продължение от 002)

Достигайки едно високо ниво, отчуждението на българските граждани (и българи, и роми) се проявява като обществено безпътие, социална дезориентация, апатия, аномия и неуправляемост, които отразяват диспропорциите между желанията и нуждите им, от една страна, и достъпните им средства за удовлетворяването им, от друга. Тогава на ход е всеобхватното чувство, че всички или повечето социални правила и норми на социално поведение са неефективни и нереалистични ритуали, манипулативно препятстващи свободата и реализацията на интересите ни и, следователно,…не заслужаващи респект и  спазване.

Безпътицата води до пренебрежение, отвращение и отхвърляне на обществено-политически живот, на системата и институциите на обществото, които са се оказали неспособни и нежелаещи да осигурят достатъчно възможности за прилична адаптация и достойна лична, групова и общностна реализация. И до отказ от и редуциране на опитите за социална актуализация на собствения човешки потенциал, в крайна сметка.

Това прераства в повече или по-малко фиксирани нагласи на културна отчужденост и самоотстраняване, с коiто хората, цели социални групи и общности съзнателно или не, но доброволно, самостоятелно се отдръпват, отчуждават се на интрапсихично и социално-поведенческо ниво от официалната система от социални ценности, обществени идеали и политики, и не участват в нормалните, т.е. официално приетите от тях социални практики и институционалните проекти.  И така изграждат и поддържат маргиналните си самосъзнания и идентичности, асоциалните суб-култури на автоматизираното отрицание, протеста, самоизолацията, апатията, криминилизацията и дезинтеграцията.

Дори и да знаят отлично какво е нужно и могат да направят за пълноценната си реинтеграция „стъпка по стъпка”, „ден след ден” чрез проектите за рехабилитация на участието и вливането им в обществения живот (образование, квалификация, упорит труд, социална и политическа ангажираност), те открито или подсъзнателно и пасивно, се дезангажират и противопоставят на подобни „чужди за тяхната идентичност” действия.

И, както е в актуалната ситуация на много роми, а и на немалко българи у нас, ги превръщат парадоксално от отхвърляни като непосилни и нежелани за самите тях лични проекти и усилия в дължими от обществото, гражданския сектор и държавата свръх-решения за интеграцията и реадаптацията им.

Иначе как да си обясним, че толкова много хора (българи, роми, турци) у нас нямат всъщност свои конкретни планове за просперитет, кариера и успех в живота, и… живеят ден за ден. В отчужденост от собствения си потенциал, в екзистенциална изолация и...натрапени фантазии.

Кои са все пак факторите, които най-успешно предсказват описаните признаци на отчуждението ни и как те са свързани с ”ромското му измерение”?

Липсата на адекватни знания, адаптивни умения, ролеви модели, социална подкрепа,  ниските стандарти и затвореността на непосредствената общност, ниския социално-икономически и образователен статус винаги и във всички общества се свързват с появата на чувство на психосоциална немощ, обезвластеност и отчуждение.

У нас ромите не са единствените им, макар и да са сред най-различимите им носители и компактно забележими жертви.

Т. нар. „ромско измерение” на отчуждението ни е всъщност психосоциален продукт на проекциите, които всички ние, българските граждани (българи, роми и турци) по един или друг начин правим върху ромите и ромските общности в страната, определяйки ги стреотипно като единствените и основните им носители и жертви.

Културно-етническата принадлежност, разбира се, не разграничава автоматично хората, когато изследваме степента и формите на отчуждението им у нас. Така, например и българите и ромите, които са показвали отлични и много добри резултати в образователната си подготовка до навършване на пълнолетие демонстрират на практика неразличиващи се статистически и устойчиво по-ниски резултати по основните характеристики на отчуждението си в по-късна възраст. Те просто умеят да придобиват нужните им знания и умения за адаптацията, влиянието и реализацията на потенциала си в социален и професионален план.

Отчуждението в различните му форми в юношеска и младежка възраст у нас се предсказва по-добре от фактори като различията в образователния и професионалния статус на родителите, и икономическия статус на непосредствената общност, отколкото от етническата принадлежност на изследваните сама по себе си.

Какво ви говори това за ромското в отчуждението ни?

(Следва продължение 004)
Категория: Технологии
Прочетен: 832 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 26.08.2007 16:10
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: plamendimitrov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 807861
Постинги: 584
Коментари: 325
Гласове: 1360
Блогрол
1. Plamen in ComPsych Inc., USA - Exclusive National ComPsych's Employee Assistance Programs and Counseling Serices Provider and Licensed Clinical Guidence Expert for Bulgaria
2. Plamen in OrgDyne LLC, USA - Registered OD Consultant and Executive Coach - Global Projects
3. Plamen in Human Systems Dynamics Institute Professional Community
4. Пламен в Дружество на психолозите в Република България - Председател на Управителния съвет
5. Българско списание по психология
6. BPS.Blog.bg - Блог на Дружеството на психолозите
7. Бюлетин на Дружеството на психолозите в България
8. Пламен @ Twitter
9. Пламен @ FACEBOOK
10. Пламен @ LinkedIn
11. Пламен @ ACADEMIA.EDU
12. People Developing People Group Founder & Coordinator
13. Humans Are Not Resources! Group Founder & Coordinator
14. Group and Organizational Psychodynamics Group Founder & Coordinator
15. Leaders-in-Analysis Group Founder & Coordinator
16. Always Changing Enterprises Group Founder & Coordinator
17. Пламен - Създател и старши консултант в Уикенд лаборатории за автентични организационни лидери и консултанти - 2017
18. Пламен - Създател и старши консултант в Квалификационната програма "Групова динамика и изграждане на екипи" - 2017
19. Пламен - Създател и старши консултант в Тренинг лаборатории на Дружеството на психолозите в България
20. Пламен - Създател и координатор на КЛУБ ПСИХОЛОГИЯ на Дружеството на психолозите в България
21. Пламен - Създател и координатор на Националната служба за насочване към професионални психологически и психотерапевтични услуги на Дружеството на психолозите в България
22. Пламен - Акредитиран водещ в програмата "Групи за самоанализ, колегиална интервизия, рехабилитация и усъвършенстване на уменията за психологическа помощ и психосоциална подкрепа на индивиди, групи, организации и общности - системен подход