Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Един ПСИХОЛОГ със скромен влог в Blog.bg (www.PlamenDimitrov.blog.bg) - личен работен дневник на д-р Пламен Луков Димитров, RODC, с авторски текстове и проекти в областта на екзистенциално-аналитичното консултиране, приложната социална психология и реализацията на програми за групово-динамичен тренинг на мениджъри, екипно и организационно развитие. За контакти с автора: pldimitrov@hotmail.com GSM 0888 42 9730 Twitter: @Plamen_Dimitrov Facebook: PlamenDimitrov.BPS Представените в блога ПСИХО(Б)ЛОГ материали на български, английски и руски език са авторски и не обвързват по никакъв пряк или косвен начин свързаните с автора организации, практики и проекти. Моля, винаги споменавайте източника (www.plamendimitrov.blog.bg) при споделянето, разпространяването и цитирането на публикуваните тук материали и коментарите към тях в други електронни и печатни издания и публикации. Информацията тук се актуализира ежеседмично. Благодаря ви за отделеното време и вниманието ви към публикуваните в ПСИХО(Б)ЛОГ текстове! д-р Пламен Димитров, Достъпът до мен е 365/24/7!
Автор: plamendimitrov Категория: Лични дневници
Прочетен: 821641 Постинги: 584 Коментари: 325
Постинги в блога от Септември, 2007 г.

Накратко, дефицитът на доверие към гражданите и гражданското общество от страна на администрацията в България води до блокиране на гражданското участие във вземането на обществено-политически решения и до гражданска апатия по отношение на важни обществено-политически въпроси. В това число и в изборите от всякакъв вид. Когато управляващите - и у нас, и навсякъде другаде по света, - не се доверяват на институциите на гражданското участие във формирането и развитието на обществената политика и решаването на проблемите в управлението, гражданите съзнателно или не се оттеглят от активно и автентично участие.

Всяка една администрация взема свои решения, касаещи гражданското участие във формирането и развитието на обществената политика, търсенето и прилагане на решения на проблемите на обществото. У нас моделът, по който тези решения се вземат не е съвсем ясен и често е функция по скоро на преценките на самите администратори и масивния натиск на гражданското общество с външна подкрепа, отколкото на осмислена, ресурно осигурена и обществено заявена държавна политика за стимулиране на гражданското участие.

Трудно може, например, да се каже каква част от бюджета си държавата и общините насочват към програми за ангажиране на автентично гражданско участие във формирането, реализация и оценката на въздействието на политиките и управлението. Няма емпирични, социално-психологически изследвания на връзката между отношението на една или друга администрация към гражданите и гражданското общество, и  формите и действителната степен на гражданското участие.  

Близко до ума е да се издигне хипотезата, че негативните нагласи на представителите на администрацията към гражданите и гражданското общество, относително независимо от причините си, водят до това, че намеренията и действията им за привличане и разширяване на гражданското участие не са част от реалната им административна практика и ако съществуват са чисто инструментални, т.е. манипулативни и фасадни.

Всъщност, множество изследования извън България демонстрират с емпирични данни, че това е точно така – негативните нагласи, недоверието на администраторите към гражданите са основно препятствие пред разширеното гражданско участие (King & Stivers, 1998a, 1998b; Kweit & Kweit, 1981).

През 2005 година Yang (2005) въведе понятието „административно недоверие към гражданите”, за да обобщи и представи сбора от нагласи, преценки и афекти, които характеризират позицията на администрацията към гражданството. У нас то въобще не се изследва и наблюдава, за съжаление.

Yang доказа, че колкото по-високо и устойчиво е доверието на хората в една администрация към гражданите, които са назначени или избрани да обслужват, толкова по-конструктивно, по-пълно и по-устойчиво е гражданското участие в обществено-политическия живот. При това независимо от това дали доверието към гражданите се основава на конкретни управленски знания, или на емоционално-ценностна ориентация към ролята на гражданското общество и значението на гражданското участие за демократичността и ефективността на публичната администрация...

(Следва Продължение 002)
Категория: Технологии
Прочетен: 786 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.09.2007 14:54
(Продължение от 005)

Едно от важните и много тъжни психодинамични следствия от злокачествения нарцисизъм в основата на корупционните практики е импулсивното търсене на изключителност. От една страна, то отслабва действието на моралната саморегулация, а от друга, води до подкрепа на фантазиите за специална връзка с действително правилните, ефективните действия и стандарти, чрез които се заместват  общоприетите норми и правила.

Нарцистичната изключителност в себевъзприемането и самооценката на корумпираните ги самооправдава защитно и тласка допълнително към възприемане и третиране другите, онези извън схемата им, като малоценни балами, посредствени наивници и ограничени страхливци, достойни за презрение, пренебрегване и манипулация.  При това грандиозната фантазия за собствената изключителност подхранва както самата себе си, така и деформираната мотивация на социалното и организационното поведение.

Корупцията се усилва както от неосъзнатата идентификация с ролята на този, който по свой начин умее ефективно да манипулира нормите и системата в своя полза, така и с преживяване на себевъзвеличаващо превръщане на другите в удобно средство, инструмент за нарцистично самозадоволяване и експлоатация.

В своята психична самоорганизация хората и организациите, които са завладяни от подобни самооценки  и фантазии се възприемат като специални, изключителни, необикновени, т.е. различни от останалите и естественно превъзхождащи ги.

Повереното заради ролята, функциите, делегираната им  власт в организацията и обществото обществено доверие не е свързано адекватно с апарата на дължимата психична саморегулация на поведението им, което на практика води до арогантната злоупотреба с общественото доверие.

Корупцията и арогантното отношение към обществените ангажименти и отговорности вървят винаги ръка за ръка, приемайки се безсъзнателно от корумпираните като техни специални привилегии на  изключителността им. Правилата, нормите, отговорното спазване на правилата, грижата за оправдаване на общественото доверие са за другите, за балъците, за недораслите, обикновените и…като един актъор в известно телевизонно шоу корумпирания всъщност арогантно казва на хората около себе си и на обществото «Къде съм аз, а къде сте вие!» Така другите са възприемани като някак жалки, спънати и ограничени в нормите, законите и задръжките си.

Всичко това превръща корупцията в едно повече или по-малко садистично поведение, което корумпирания брутално прокарва в отношенията си с другите хора, а понякога и с цели организации (спомнете си отново Енрон, Телеком и др. корпоративни истории).

От психологическа гледна точка, организационният садизъм заложен и толкова подкрепян като вид стриктен и властен контрол в много бизнес и административни култури е благоприятна психосоциална среда за корупцията, в която бруталната манипулация на другите, дори тези на които е гласувано огромно публично доверие и на тези, на които основно се дължи оцеляването и просперитета на организацията (клиенти, служители, съдружници, мениджъри и инвеститори) е основна оперативна норма, бизнес практика. Монополите са любимата корпоративна арена на този пораждащ корупция нарцистично обусловен садизъм, представящ се за ефективна бизнес хватка.

Моля, добавете си примерите, за които се досещате и сами

(Следва продължение 007)
Категория: Технологии
Прочетен: 1045 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 02.09.2007 17:01
(Продължение от 002)

Властохолизмът е относително устойчивата афективна и когнитивно-поведенческа нагласа на индивида да отделя значителна част от времето и енергията си за преживявания, мисли и дейности свързани с властта и властовите отношения, независимо от последствията на това инвестиране за самия него, за близките му и за социалната му среда. Постоянството на това инвестиране във властовите отношения е свързано и с външните фактори, на които властохолиците приписват специална роля и водещо значение – това са организации, събития, социални арени и процеси в обществения живот и културната среда, които привличат, използват избирателно и задържат вниманието и енергията на властохолика – политически, административни, религиозни, корпоративни, медийни, професионални и граждански. Във всеки исторически етап от еволюцията на човека съществуват отчетливи организационни и социални структури и култури, за които дългите часове на всеотдайно посвещаване на преживяването, преследването, наблюдението, упражняването и подчинението на властта са дължими индивидуални действия, които гарантират напредък и адаптивен успех, кариера и просперитет. С времето в тях се изграждат системи за селекция и авто-селекция, социализация и стимулиране, които създават и поддържат средата, в която властохолика може да разгърне своите когнитивни, афективни и поведенчески предразположения и да се почувства адекватен, приспособен към културата, психосоциално полезен и уместен.  А това означава наред с всичко друго, че за разбирането и определението на властохолизма е необходимо да се отчита взаимодействието на ситуационните и личностните фактори. Подобна е хипотезата на Porter (1996), Schneider (1987) и Snir (1998) за работохолизма, между другото.

Когато човек следи внимателно политическия живот в контекста на една предизборна кампания, за да направи своя избор за кого да гласува на предстоящите избори и коя политическа платформа да подкрепи, е налице една външна необходимост от временно ангажиране на вниманието и поведението с темата за политическата система, за обществената политика, за участието във властта. Човек взема решение, гласува и се завръща към важните за него дейности. Индивидите и групите, които обаче, съзнателно или не, продължават да се инвестират изключително в преживявания и действия, свързани предимно с политиката и представляващи извънредно голяма част от живота им, е уместно да се определят като властохолици, които пренебрегват другите реални сфери (професионалната, семейната, интелектуалната, културната) на интрапсихична, организационна и социална ангажираност и реализация, в които подобна отдаденост на централната за властохолика тема за властта не се изисква и подкрепя. Не е задължително това да е свързано с политическата им ориентация, с ценностите, етиката и нагласите им към политическия живот и политическата система, сами по себе си. Налице е лично свръхинвестиране на афективно, когнитивно и поведенческо ниво, а не просто, изразяване на политическите предпочитания и нагласите към политическото разпределение и прилагане на властта.

И това е особено очевидно когато разгледаме проблематичността във връзката между натрапливия властохолизъм в българския обществено-политически живот и резултата от него – например, ниската  удовлетвореност на властохолиците от реалното им участие им във функциониращата политическа система.

Ще го кажа направо, емпиричните и експериментални изследвания на социалната психология върху властохолизма са оскъдни. Ситуацията е сходна на тази през 70-80-те години на XX век, по отношение на научното изследване на работохолизма.

Използвайки дефинициите, за които вече говорих, на първо време може да се направи опит да се вникне по дълбоко в същността на властохолизма  като се изследва връзката му с основните личностни черти, социални нагласи, ситуационни и контекстуални променливи.  В това отношение съществуват някои важни ограничения на концептуално и емпирично-евристично, изследователско ниво. Липсва ни, например, теоретично разбиране за значението на властта, подобно на теорията за значението(смисъла) на труда (работата), използвано в изследванията на работохолизма(MOW – International Research Team, 1987). Можем само да постулираме, че субективния смисъл, значението на властта за индивида, се определя от изборите и преживяванията на индивида и от организационния и социален контекст, средата, в който той живее. При това можем да формулираме, по аналогия с изследванията на работохолизма и субективния смисъл на труда, някои общи индикатори, свързани с определението на властохолизма като „централност на властта”, „експресивна ориентация”, „властова ориентация”и „властови отношения”.

Властта е централна роля в психосоциалната реалност на битието, на съществуването ни, една от основните и много важни сфери на дейност в съвременното общество и в историята на човечеството. Ключова човешка система с централна, фундаментална роля съпоставима може би само с тази на труда, имаща своето присъствие и мощно въздействие в много други сфери на обществените отношения – семейството, религията, живота в общността, гражданското и организационно поведение. Проверете само как говорим политика за икономическо развитие, политика за стимулиране на раждаемостта, а не модели за отговорно икономическо поведение и семейно благополучие.  Може да се предполага, че централността на властта е свързана силно с такива измерители на социалната реализация на индивида като удовлетвореността от живота, участието в обществено-политическия живот (политическата и гражданска активност), самоуважението и психосоциалния статус на личността. Очевидно е, че за властохолиците централността на властта е подчертана и неотменна характеристика.

Когато говорим за специфична експресивна ориентация свързана с темата за властохолизма, имаме предвид, че много индивиди и групи имат вътрешни потребности и собствена преценка за способността си да се ангажират с властови отношения по начин, който им гарантира възможност за реално самоопределение (Deci & Ryan, 1985). Това налага да дефинираме и някои от променливите, чрез които това самоопределение се характеризира: вътрешен интерес към властовите отношения между хората и групите в обществото, разнообразие, самостоятелност, предизвикателства в различните форми на ангажиране с тези отношения. Експресивните аспекти на ангажираността с властта в човешките и обществените отношения са отчетливо забележими при властохолиците, за които ангажирането с властовите отношения и тяхната динамика е централен екзистенциален интерес.

Властовата ориентация е израз на нагласите на индивида към инструменталните аспекти на резултатите, до които ангажирането с властовите отношения води – статус, контрол, влияние, доминантност или подчиненост, управляемост. Всичко, за което си заслужава човек да се инвестира във властовите отношения между хората, в организациите и в обществото. За различните хора различните инструментални аспекти на властовите отношения имат различна привлекателност и достъпност. За някои са важни привилегиите на властимащите при разпределението и използването на общите ресурси, и възможността да оказват доминиращо, управленско въздействие върху действията на другите хора, за други – сплотеността и социалната ефективност на общността, планомерното организационно и социално развитие. Вътрешните и експресивни потребности не са единствените важни фактори за съществуването на властохолизма. Властохолизмът има инструментална значимост, също като работохолизма. Той носи ползи за удовлетворяването на всички други потребности на хората – от оцеляването до самоактуализацията и себеутвърждаването в обществените отношения и психичното ни пространство. Властохолиците търсят и използват властта свръхинструментално във всички свои преживявания и действия.

Като социални, политически животни (всички помним класическото Аристотелово определение) хората възприемат властовите взаимоотношения помежду си като съществени за психичното си благополучие и здраве (McAdams, 1988). Ето защо, властовите отношения са зададени и се развиват като изключително важни за социализацията, адаптацията и изявата на индивидите и групите в човешките общества. Удовлетворяването на потребностите от власт, влияние, контрол, авторитет и ред  е водеща тема в психичния и социален живот на властохолиците.

На тази основа е възможно да се формулират и няколко основни хипотези за властохолизма, които могат да бъдат проверени емпирично в организирано социално-психологическо наблюдение и изследване.

Корените на властохолизма са в убеждението, че властта, влиянието в обществото е благо, отказът и лишаването от което са условия за заемането на унизителна социална позиция, застрашаваща индивидуалната социална адаптация и екзистенциалната реализация на човешкия потенциал. В културно-исторически план приписването на висока значимост на властовите отношения е характерно за много от религиозните и политическите модели за разбиране на човека и обществото. Властта е безспорно централна тема в съвременния живот, която оформя много от ценностите, нагласите и поведенията на  хората днес. Властта е интегралната, определящата екзистенциална тема  в живота на властохолиците. Отделяйки й по-голямата част от живота си, властохолиците се отказват и отчуждават от множество други важни роли и дейности като близките междуличностни отношения, семейството, производителния труд, творчеството, личностното израстване, свободното време посветено на възстановяване, изява и развитие на човешкия им потенциал. Можем да твърдим, следователно, че властохолиците демонстрират специфични атрибутивни особености в субективния смисъл, който влагат във властовите отношения на афективно, когнитивно и поведенческо ниво. Тоест, изходната ни хипотеза е, че централността на властовите отношения е положителен индикатор за властохолизъм.

Machlowitz (1980) използва термина работохолизъм, за да опише онези индивиди, чието свръжелание да работят дълго и упорито има за тях експресивно значение. В продължение на нашите наблюдения върху властохолизма и по проста аналогия с тази теория, е първата ни допълнителна хипотеза за властохолизма. Властохолизмът е вътрешно мотивиран от стремеж към вътрешни подкрепления, осъзнавани или не „психични придобивки” като чувство за отговорност, възможност за изява, признание, принос, справедливост, грижа и мн. др. Така, експресивната ориентация към властовите отношения е положителен индикатор за властохолизъм.

От друга страна, инструменталните ползи от ангажирането с властта, с властовите отношения между хората и в обществото, са важен фактор, който трудно може да се подцени. Но властохолиците, подобно на работохолиците, които работят отвъд разумното, обаче, са мотивирани преди всичко вътрешно, т.е. следващата ни допълнителна хипотеза е, че властохолизмът има слаба корелация с инструменталността  на властовите отношения.

Властохолиците сред хората с реална власт като политици, държавни и местни администратори, фирмени мениджъри, съдии, военни и полицаи, глави на семейства и религиозни общности често поставят стандарти и изисиквания, които водят до напрежение, конфликти, апатия и противопоставяне (съпротива). Такива резултати се наблюдават и при работохолиците с власт (Klaft & Kleiner,1988).  Властохолизмът, по аналогия с работохолизма изисква всеотдайност и себепосвещаване на властовите отношения от всички и навсякъде. Това превръща властохолика в критичен, свръхвзискателен, нетолерантен към живота и екзистенциалните предпочитания и избори на другите хора около себе си. Ако властохолиците са наистина привлечени и предпочитани от организации, събития и процеси в обществения живот, които очакват нормативно подобна отдаденост на властовите отношения, то властохолиците ще намират подобни на себе си именно в тези организации, събития и процеси, и в този контекст, ще изграждат и поддържат добри отношения с тях. Тези „институции” на властохолизма ще гарантират вътрешна среда на властохолиците, при което от една страна те ще имат проблемни междуличностни и обществени взаимоотношения с хората и групите, които не са властохолици като тях самите, като, от друга страна, ще поддържат добри, дори отлични междуличностни и междугрупови отношения с другите властохолици.

Така достигаме и до следващата допълнителна хипотеза, според която властохолиците ще надценяват значението на добрите междуличностни и междугрупови отношения с други властохолици, и ще подценяват значението на добрите междуличностни отношения с различните от себе си хора и групи...

Имате ли данни в подкрепа или опровержение на тези хипотези?

(Следва Продължение 004)
Категория: Технологии
Прочетен: 1046 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.09.2007 17:04
Търсене

За този блог
Автор: plamendimitrov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 821641
Постинги: 584
Коментари: 325
Гласове: 1360
Блогрол
1. Plamen in ComPsych Inc., USA - Exclusive National ComPsych's Employee Assistance Programs and Counseling Serices Provider and Licensed Clinical Guidence Expert for Bulgaria
2. Plamen in OrgDyne LLC, USA - Registered OD Consultant and Executive Coach - Global Projects
3. Plamen in Human Systems Dynamics Institute Professional Community
4. Пламен в Дружество на психолозите в Република България - Председател на Управителния съвет
5. Българско списание по психология
6. BPS.Blog.bg - Блог на Дружеството на психолозите
7. Бюлетин на Дружеството на психолозите в България
8. Пламен @ Twitter
9. Пламен @ FACEBOOK
10. Пламен @ LinkedIn
11. Пламен @ ACADEMIA.EDU
12. People Developing People Group Founder & Coordinator
13. Humans Are Not Resources! Group Founder & Coordinator
14. Group and Organizational Psychodynamics Group Founder & Coordinator
15. Leaders-in-Analysis Group Founder & Coordinator
16. Always Changing Enterprises Group Founder & Coordinator
17. Пламен - Създател и старши консултант в Уикенд лаборатории за автентични организационни лидери и консултанти - 2017
18. Пламен - Създател и старши консултант в Квалификационната програма "Групова динамика и изграждане на екипи" - 2017
19. Пламен - Създател и старши консултант в Тренинг лаборатории на Дружеството на психолозите в България
20. Пламен - Създател и координатор на КЛУБ ПСИХОЛОГИЯ на Дружеството на психолозите в България
21. Пламен - Създател и координатор на Националната служба за насочване към професионални психологически и психотерапевтични услуги на Дружеството на психолозите в България
22. Пламен - Акредитиран водещ в програмата "Групи за самоанализ, колегиална интервизия, рехабилитация и усъвършенстване на уменията за психологическа помощ и психосоциална подкрепа на индивиди, групи, организации и общности - системен подход