Продължение от...
 ЗАЩО ЛИ УЧИЛИЩЕТО НИ НЕ СМЕЕ ДА СЕ РАЗВИВА? (1/2)

---

Когато училището не е организирано така, че да дава възможност на работещите в него да работят компетентно онова, което те считат за същина на работата си, те по силата на психологичната си регресия откриват в него само заплахи и източници на безпокойство за себе си. Страхът от загубата на контрол мотивира нежеланието за промяна, липсата на консултативна готовност и търсенето на професионална подкрепа, нови идеи и знания, които със загриженост разкриваме в много български училища. 

Българското училище твърде често и твърде масово прибягва към една натрапчива, защитно обусловена реакция на самоизолация, на себезатваряне, на себедостатъчност. Да, педагозите масирано и много често – разбира се, без ясно да го осъзнават, изолират в мислите и действията си усещането си за това, че избора и подкрепата на промяната им е в ядрото на развитието на училището, от една страна, от опасението, че това може да ги лиши от сигурността, реда, властта и контрола, от друга. Нежеланието за промяна, за развитие намира своето ”рационално” оправдание – пасивната съпротива е изпитано предпазно средство пред импулсивната, спонтанна готовност да се действа опасно, да се рискува, да се експериментира, да се учи от собствения опит и то на своя отговорност. Разпокъсаността на мисленето тук е от особена полза и училището ни е готово да ни даде поразително обемен репертоар от парциални обяснения и оправдания за причините за състоянието си. Естествено всичко е много объркано и твърде противоречиво, за да се очертае цялостна картина и да се формулира конкретен план за действие. Психологически целта е постигната – контролът на статуквото върху спонтанното желание за действие, за промяна и за развитие е възстановен;  йерархията и структурираността надделяват; съдържателния системен анализ и творческия импулс са блокирани от потока от разпокъсани предложения, оценки, анализи и инициативи. Хората, работещи в училището не могат даже да се възприемат като естествено овластени за самостоятелно мислене, планиране и отговорно действие за развитието му, защото тези поведения се тълкуват като опасни отклонения от реда на нещата в системата. Обичайните роли и задачите,  които им спускат са определени по друг начин и заети с тяхното непрекъснато изпълнение – волю-неволю, - те престават да се наблюдават и губят чувствителност към коригиращата обратна връзка от средата. Отчуждението от развитието е осъществено и то само със самозащитни средства. 

Образователният процес в българското училище се оказва ритуализиран до неузнаваемост – набор от дейности с предизвестен краен резултат, - и никакво място за нововъведения, критични анализи на въздействието върху психосоциалното развитие на младите хора и ефективността на образователните институции.

 

Различните, противопоставящите се на рутината са заплаха за училищната сигурност и скоро биват отстранени или поставени под контрол. Училището и хората в него – възрастни и деца, са натрапчиво ангажирани в интезивни , бюрократично организирани дейности, чиято скрита действителна цел е удържането и овладяването на педагогическите тревоги. Педагогическият контрол е осигурен, дисциплината възстановена, а проверката на действителността и плановете за развитие и модернизация на училището, ако не са съвсем отменени, са сполучливо отложени за по-добри времена…или до следващата криза! Учудващо ли е тогава, че нито един родител у нас не получава в началото на годината копие от плана за организационно и професионално-методическо развитие на училището, в което учи детето му? Някой от вас да е виждал в местния или централния печат, в интернет, на информационно табло в училището публикуван самоанализ на състоянието на дадено училище и план за развитието му през предстоящата учебна година?

 

Страхът от възможни санкции отгоре и неприятности от колегията наоколо отдавна е потушил чувството за професионална инициативност на много училищни ръководства и колективи. Директорите на училища непрекъснато се оплакват от това, че са свръхпретоварени със задачи и проблеми, но само малцина от тях могат ясно да представят на родителите и обществеността постиженията в развитието на училището, довели до повишаване на качеството на образователните услуги.

 

Крайният продукт: публичното училище в България е обезвластено и обезвластяващо до степен, че не смее и… не може да се развива по своя инициатива. Това, което правят хората, които работят в образованието е следствие от действието на много фактори. Няма две училища в България, които да са абсолютно еднакви. Поради тази причина е ясно, че няма и не може да има сигурен, общовалиден модел за развитие на училището и усъвършенстване на училищното образование. Няма да ни го даде нито МОН, нито Брюксел.

Всяко конкретно българско училище само ще трябва да изработи, тества и усъвършенства своите отговори на това общоевропейско предизвикателство. Опитът на страните с повече успехи в европейската реализация на  младите хора е ясен ориентир:

Ø     Нужна е категорична промяна в отношението на училището и възможностите му за достъп му до съвременни научни знания, методи за преподаване и професионално обслужване на психосоциалното развитие на децата.

Ø     Българското училище се нуждае от реализацията на множество открити, училищни проекти за организационно и методическо развитие с щедра ресурсна подкрепа от местните власти, бизнеса, гражданския сектор, научните и академични институти, чуждестранните партньори и европейските фондове.

Ø     Психологически, училището има нужда от професионална помощ, от системна организационна психотерапия, за да се променят нагласите, отношенията и моделите на поведение и мисленето на хората в него, да се възстановят доверието, самостоятелността, консултативната им готовност, желанието им за сътрудничество, креативността и самоинициативността им.

 

За да може всяко едно българско училище да се осмели да се развива като организация и да развива по европейски децата ни, то се нуждае преди всичко от усъвършенстване на човешките отношения и начина на живот вътре в самото себе си. 

Предстоящото кампанийно учеличение на учителските заплати – диференцирано или не, - е необходимо, но не достатъчно условия за това, нали?

Какво излиза, че щом се чуе за увеличение на учителските заплати и тогава се появяват загрижените родители. Едва тогава започват да се питат какво има и какво няма в училищата. А замислихте ли се, че след като според оценките на вашите деца, ще се определят заплатите им, те ще пишат високи оценки дори и това до доведе до пълно " затъпяване " на децата. Защото ако в час по математика учителката пита Иванчо колко е 2 по 2 и той каже 5, тя за да има заплата ще каже- Добре, имаш 6 . Нима това искате?

Хареса ми написаното. Съгласен съм с написаното от гледна точка на погледа върху образованието който обхваща. Ето нещо и от мен

http://www.novavizia.com/1150.html

образованието ни със страшна сила се срива........едни от сигналите са лекарските грешки , убийствата от деца

Пламене прочети ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И ЗА ПРОЕКТИТЕ В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

ЛИЛИЯ ВРАЧОВСКА

That's not just the best anwesr. It's the bestest answer!