#HWL2024 #КакЖивеем

"В далечната 1996-та година имах пациент, който в записките си наричах "Дейвид Милс" (псевдоним, разбира се). С Дейвид се срещахме точно 10 пъти за по един час, за да може Дейвид да разбере ужаса, който го беше завладял и лишил от сън и апетит след еднократното гледане на един филм.

Филмът беше "Se7en" (1995), с режисьор Дейвид Финчър. Когато го гледах по молба на пациента ми установих, че този филм е наистина много мрачен, психологически криминален трилър, който изследва дълбините на човешката поквара и природата на справедливостта.

Филмът проследяваше двама детективи, опитният ветеран Уилям Съмърсет (в ролята бе Морган Фрийман) и младият, пламенен Дейвид Милс (в ролята бе Брад Пит), докато преследват сериен убиец, който използва седемте смъртни гряха описани в Библията като метод за екзекуция. Всяка от жертвите бе избрана заради нейното въплъщение на конкретен грях – ненаситност, алчност, леност, похот, гордост, завист и гняв – оставяйки след себе си ужасяващи сцени на предумишлени престъпления.

                            

Зададох си въпроса какво стоеше в основата на тревожността заляла пациента ми. И как филмът е отключил всичко това, което не даваше на Дейвид покой - нито наяве, нито насъм. Нямах ни най-малка представа, а и Дейвид не ми помагаше особено в началото на срещите ни. Всичко, което споделяше бяха описания на симптомите на тревожната му дисфория.

Гледах филма сам още два пъти, за да потърся и там връзки с Дейвид и това, което научавах бавно в сесиите с него.

Атмосферата на филма бе атмосфера на един потискащ мрак като режисьорът Финчър бе използвал във филма постоянно картини от един необозначен, дъждовен, разлагащ се град като фон, отразяващ моралното разложение на неговите жители.

Семейството на Дейвид произхождаше от едно подобно градче, в което той бе живял до 7-та си година, когато баща му беше загинал трагично в промишлен инцидент.

Когато попитах Дейвид как той свързва обстановката във филма с детските си спомени за смъртта на баща си, той мълча около 20 мин. със стиснати устни и юмруци. И накрай сякаш изстреля тези три кратки изречения: "Аз исках той да изчезне, да умре заедно с неговите вечно пияни приятели. Той биеше мама пред тях....И пред мен."

Напрежението във филма нараства постепенно, докато Съмърсет и Милс навлизат - слой по слой, грях по грях, - в плана на убиеца, само за да осъзнаят, че са част от по-голяма, изкривена играна психопатологичта му.

Смразяващият портрет на Джон Доу (представен от Кевин Спейси), разкриваше един методичен и с извратена философски мотивация сериен убиец. Това добавяше ужасяваща интелектуална острота към разказа на филма.

Дейвид, който донесе тревожността си в кабинета ми беше отключил запечатана в детството му врата към екзистенциалния ужас представен тематично във филна "Se7en".

Споделих с него това.

На следващата ни сесия Дейвид вече искаше да споделя не за тревожността си, а за дълго потискани и изтласквани въпроси за морала, човешката природа и крехката граница между справедливостта и отмъщението.

Той сякаш се бореше заедно с героите във филма, с които се идентифицираше последователно с въпросите за моралната деградация и търсенето на справедливост около нас. Малко преди да гледа филма Дейвид беше съкратен от работа. Според него напълно несправедливо.

Понякога беше в състоянията на Съмърсет от филма - уморен идеалист, контрастиращи по-късно с идеалистичното, но импулсивно желание - подобно на това на Милс във филма, - за бърза справедливост, създавайки завладяваща филмова динамика между двамата филмови герои и Дейвид между тях.

Кулминацията на филма, със своя скандален обрат, беше предизвикал моя пациент Дейвид да се запита не само за естеството на престъпленията, но и за цената на изправянето срещу истинското зло в нашия живот. И да заживее в едно мъчително изследване на греха, наказанието и тъмните сложности на човешката душа.

Да, има такива пациенти, които живеят сякаш в живот-трилър.

Нека се върна на това какво ни помогна в работата ни с Дейвид малко по-късно. Сега е достатъчно да кажа, че отделихме две от последните ни сесии на  обсъждане на мрачния, незабравим завършек на филма.

Аз просто казвах в края на тези сесии, че безспорно изкуството, дори трилърите, са търсене - понякога мъчително и изпълнено с ужасни асоциации - на пътя обратно от фантазиите към проверка на действителността.

Също като в психотерапията на травматичното преживяване, че като дете си пожелал смъртта на баща си.... И желанието ти се е изпълнило на работното му място."

Откъс от:

© Димитров, Пл., (под редакция до края на 2024 година),
Как живеем... (Екзистенциална психодинамика в терапията и ежедневието). София – Сборник от 25 книги.

@Как живеем... @Existential FACTS @Life is Ltd.
@СИСТЕМНА ПСИХОДИНАМИКА - ТЕОРИЯ И КОНСУЛТАТИВНА ПРАКТИКА @последователи  

  #HSPD2023 #HumanSystemsPsychodynamics #HWL2024

"...Несъмнено лидерството е един от най-изследваните феномени в рамките на социалните и поведенческите науки, и тяхното практическо приложение в управлението и в човешките системи (групи, организации, общности и обществото).

Позитивният, съзидателен лидерски стил винаги е бил смятан за един сигурен двигател на организационната и социална ефективност в различните й измерения, а също и за основна предпоставка за ефективно управление и развитие на хората и човешките системи и отношения (Ramdas and Patrick, 2018).

През последните десетилетия, обаче, се разви и нарастна изследователския интерес към негативното поведение в организациите и общностите, подчертавайки ключовата отговорност, която едно дисфункционално ръководство може да има (Wu и Hu, 2009).

Аз също се насочих към системно-психодинамичните проучвания върху неефективното лидерство с акценти близки на тези в едни от станалите популярни анализи на наказателното или агресивно лидерско поведение, като например, различните форми на тирания (Ashforth, 1994), токсичното лидерство (Lipman-Blumen, 2005a; 2005b), злоупотребата с власт и надзор (Tepper, 2000, Tepper et al., 2009; Zellar, Tepper и Duffy, 2002), деспотичното лидерство (Bass and Stogdill, 1990), лошото лидерство (Kellerman, 2004), злокачествения лидерски/упреавленски нарцисизъм (Rosenthal и Pittinsky, 2006), неетичните лидери (Treviсo et al., 2003), деструктивното лидерство (Einarsen et al., 2007) и корпоративните и политически лидери-психопати (Boddy et al., 2015; Boddy, 2017).

В един етап от работата си се фокусирах по-конкретно върху системната психодинамика на т.нар. „токсично лидерство“, което е основен аспект в тъмната, сенчестата или мрачната страна на лидерството в съвременните организации от различни сектори – бизнес, администрация, политика и др.

За токсичното лидерство организационните консултанти със системно-психодинамична подготовка говорят като за една много сериозна и съвсем реална патогенна опасност, която се разпространява коварно и незабелязано в съвременните организации като отрова,  заразявайки индивиди, екипи и в крайна сметка цели човешки системи (групи, организации, общности и общества) (Goldman, 2008; Vreja et al., 2016).

Липман-Блумен (Lipman-Blumen, 2005), например, описват токсичните лидери като „тези, които действат без почтеност чрез прикриване и ангажиране в различни други непочтени поведения, включително корупция, лицемерие, саботаж и манипулация, както и други разнообразни неетични, незаконни и престъпни действия” (стр. 18).

А според Pelletier (2010), един политически, корпоративен и дори духовен лидер може да се счита за токсичен, ако последователите му са физически или психологически увреждани от действията на лидера и това с времето е създало условия за дълготрайни увреждания у подчинените, последователите и сътрудниците на токсичните лидери.

От друга страна, Illies и Reiter-Palmon (2008) добавят, че токсичните лидери непрекъснато създават напрежение и конфликти, и системно усложняват организационната среда, като причиняват знаичтелни емоционални щети на своите подчинени и сътрудници.

От системно-психодинамична гледна точка е интересно да се отбележи, че токсичните лидери никога не осъзнават и не приемат поведението си за негативно и зловредно, и често, ако не винаги вярват, убедени са, че поведението им е напълно социално приемливо, в рамките на нормалността е и дори е организационно-управленчески целесъобразно (Maxwell, 2015; Schyns 2015).

Звучи ви познато, нали?

Да разгледаме тук няколко примера за политически и корпоративни токсични лидери, отразени в медиите през последните няколко години.“ стр.1651-1652)
 

Откъс от:
© Димитров, Пл., (под редакция до края на 2024 година),
Как живеем... (Екзистенциална психодинамика в терапията и ежедневието). София – Сборник от 25 книги.

@Как живеем... @Existential FACTS @Life is Ltd.
@СИСТЕМНА ПСИХОДИНАМИКА - ТЕОРИЯ И КОНСУЛТАТИВНА ПРАКТИКА @последователи  

  #КАКЖИВЕЕМ #HWL2024

„Вслушвайки се търпеливо и продължително в това какво и как хората мислят и разказват за живота си и за това как го живеят, - независимо дали с изследователска, диагностична или консултативно-терапевтична цел, - осъзнавах през годините (между 1984 и 2024-та), че всеки човек - дори и без да го осъзнава ясно, - неизбежно е един наивен екзистенциален психолог със своя субективна феноменологична позиция към автобиографията си – определено пристрастно отношение към живота си и хода му, - която е с централно място в неговата идентичност.

В екзистенциално-психодинамичната си практика всеки от нас - наивен или професионален психолог, - в една или друга степен непрекъснато се опитва да разбере, а понякога и да си обясни защо и как живота му и живота на хората около него се случва точно по този, а не по някой друг от многото възможни начини и така да реши как би могъл да се намесва и занапред в това как живее.

И никъде това не проличава по-ясно отколкото при търпеливото многогодишно вслушване в историите на хората за живота им – тези, които те споделят и още повече тези, които оставят несподелени, тайни фрагменти от автобиографиите им, за да си ги разказват безгласно само на самите себе си или да ги скрият, погребат и преработят тайно в несъзнаваното си.

През 1900-та година З.Фройд публикува книгата си „Тълкуване на сънищата”, твърдейки, че разказите, които ни представят сънищата са „кралския път към несъзнаваното”.

През годините оттогава насам огромен брой психолози и психотерапевти допринесоха за това днес да знаем по-определено, че кралския път – толкова често неизползван и заобикалян, - за разбиране на уникалната човешка индивидуалност са всъщност непрекъснато променящите се автобиографични разкази на хората за това как живеят.

Хората по природа сме създатели и разказвачи на истории за живота, негови интерпретатори...и фалшификатори. Такава е и цялата ни култура - отричане на смъртта и възвеличаване на живота в копнеж за - ако не буквално, то поне символно, - творческо безсмъртие

Можем да знаем много за личностните черти в индивидуалния психометричен профил на някого, да имаме всички данни за генома и конектома му (карта на мозъчните му връзки), но за да се докоснем дори бегло до уникалната му човешка индивидуалност искаме да научим от него като внимателно се вслушаме в разказите му за историята, превратностите и драмата на живота му.

Самосъзнанието ни възниква едва когато мозъка ни – още в детските години, - е съзрял до степен да можем да конструираме и споделяме истории за случващото ни се в света, в който живеем (Damasio, 1999). От най-ранна възраст (4-5 г.) децата започват да разказват свои лични, субективно украсени истории за живота, организирайки телеологично (спрямо целите си) субективните си преживявания в когнитивно-афективни структури с текст, контекст, подтекст, сцени, характери и сюжети.

С годините тези „автобиографични архиви” със субективни разкази и истории за живота непрекъснато се допълват, реорганизират с, адаптират се и се трансформират без прекъсване до смъртта ни, интегрирайки миналото, настоящето и бъдещето ни, и синтезирайки ядрото на идентичността ни нашата екзистенциална транспектива.

Така че, накратко, - преди подробно да разгледаме функциите им като изключително разнообразни екзистенциално-психодинамични практики, - можем да приемем, че който не се интересува или се отказва от това да изследва задълбочено и продължително разказваните от хората субективни истории/автобиографични разкази и картини за живота им научава всъщност твърде малко за уникалната сложност на съществуването, функционирането и ставането (развитието) на индивидуалността им.

И така излиза извън истинския „кралски път” към пълноценното им разбиране и осмисляне с каквито и психологически теории и инструменти за "обективното" им изследване и обяснението им да разполага. Психологията и психотерапията днес са невъзможни извън изследването на тази екзистенциална психодинамика” (стр. 39-41)

Откъс от:
© Димитров, Пл., (под редакция до края на 2024 година),
Как живеем... (Екзистенциална психодинамика в терапията и ежедневието). София – Сборник от 25 книги.

@Как живеем... @Existential FACTS @Life is Ltd.
@СИСТЕМНА ПСИХОДИНАМИКА - ТЕОРИЯ И КОНСУЛТАТИВНА ПРАКТИКА @последователи  

 ©#КакЖивеем #HWL2024
Следвайте ежедневно ПСИХО(Б)ЛОГ: www.plamendimitrov.blog.bg

"Имах пациентка, която наричах "Мария-Магдалена"(псевдоним за записките ми).

Тя беше в началото на 40-те и страдаше от обсесивно-натраплива религиозност, с която се защитаваше от несигурността и социалната си тревожност избуяли в тийнейджърските й години и обилно усилвани и поддържани от единствения мъж в живота й - нарцистичен социопат, който редовно я беше малтретирал вербално и емоционално, преди Мария-Магдалена да се реши да го напусне.

Веднъж ми се наложи да влеза в мека конфронтация с Мария-Магдалена. Повод беше нейната постоянна загриженост за това какъв ли задгробен живот ще има заради любовта си към Бога и стриктното спазване на всички религиозни ритуали в ежедневието й.

Казах и само това:
"- Виж, Мария-Магдалена, всички сме само спътници, които се съ-пътстваме по своите уникални жизнени траектории между две точно определени точки във времепространството на житието си....

И ти, и аз, и всички други се движим от точка А – зачеването в утробата на майките ни, - до точка Б - запечатването на гробовете ни от неколцината опечалени близки хора, които евентуално ще ни помнят докато са живи. ...


                                      


Няма ни, не съществуваме преди точка А и след точка Б.

След смъртта си (точка Б) ще върнеш на природата химическите елементи и минералите, от които те е съставила при зачеването ти (точка А).

Ето защо важни са само начинът, по който пътуваме между тях и отношенията между нас и спътниците ни."

Бях научил тези думи и вярвах в тях като в мои собствени в последното от 18-те ни интервюта един от участниците, И.К., мъж на 68 години, в това лонгитудно изследване с един-единствен научно-изследователски въпрос „Как живеем?“ продължило от 1983-та до 2024-та година, включително.

Запознахме се, когато И.К. бе на 28 през 1983-та. Той дойде при мен с въпроса: "И какво е това "Психодинамика на развитието през жизнения път“, за която непрексънато говориш на студентите по възрастова психология в СУ."

Отговорът ми тогава и днес е:

"Способността на възрастния (пациент) да има автентични и богати, изпълнени със живот и смисъл отношения с другите през различните етапи в жизнения си път между точка А и точка Б, може да бъде възстановявана и укрепвана чрез екзистенциално-психодинамична терапия, а с това и способността му да удовлетворява по свой, самобитен начин своите основни екзистенциални потребности от любов и свързаност, екзистенциална сигурност и пълнота, свобода от заблудите и самозаблудите си в изборите и практиките си, по-пълноценно себеразкриване, отговорно и автономно самоизразяване и устойчиво себеутвърждаване, и, разбира се, истински и трайни човечни човешки отношения, които всъщност са основният фактор не просто за субективно благополучие през целия жизнен път, преди и на финала му, но и за здравето, психосоциалното богатство и.. жизнената удовлетвореност и мъдрост. Осъзната жизненост го наричам. На английски звучи даже по-впечатляващо - "Mindul Lifefulness". Та това е, накратко, психодинамика на развитието през цялия жизнен път."

Мисля, че и И.К., и Мария-Магдалена приеха отговора ми. Той остана в изследването ми цели 40 години, а тя - тя спря скоро след тази наша конфронтация да мисли за задгробния си живот и заживя в реалността на единствения си истински и уникален жизнен път между А и Б." (стр.36-37)

Откъс от:
© Димитров, Пл., (под редакция до края на 2024 година),
Как живеем... (Екзистенциална психодинамика в терапията и ежедневието).
София – Сборник от 25 книги.

@Как живеем... @Existential FACTS @Life is Ltd.
@СИСТЕМНА ПСИХОДИНАМИКА - ТЕОРИЯ И КОНСУЛТАТИВНА ПРАКТИКА @последователи

 #HWL2024 #КакЖивеем

" - Пламен, всеки конкретен човешки живот всъщност е като живата музика...

- Никой не си въобразява, че едно музикално произведение трябва да повишава качеството си докато звучи.... Нито, че смисълът му е да ни доведе до някаква финална, крайна цел, нали?

- Музиката и животът ни се случват във всеки един момент. И май това е и единственото им предназначение - да сме в тях тук и сега, и да ги продължаваме докато ги изпълняваме и им се наслаждаваме....".


Това сподели с мен, "Виола"( псевдоним само за записките ми по случая) в петата ни сесия.

.


Виола беше тогава на 40 години и се занимаваше професионално с музика между дългите епизоди на своята депресия, отключена след поредицата от сексуални посегателства и свързания с тях аборт, преживени от Виола 5 години преди да се осмели да заговори за тях с някого като мен.

Понякога сесиите с Виола изискваха само това - мълчаливо да послушаме в кабинета ми записи на любими на Виола музикални произведения, за да се върнем в това "тук и сега" и възстановим асоциативния поток на Виола, осмелила се да изследва с моя помощ травматичния си опит, опитвайки се "да се върне в музиката на живота си"(както самата тя казваше защо има нужда от терапия).


"- Да, Виола, животът Е! Музиката Е! И терапията ти Е! Това, което Е тук и сега е живата реалност." - казвах понякога на Виола в края на подобни сесии."(стр. 191)

Откъс от:
Димитров, Пл.(2024, под редакция до края на 2024 г.)
КАК ЖИВЕЕМ... (Екзистенциална психодинамика в терапията и ежедневието) - София, Сборник от 25 книги.

Пламен pld-bg.eu @последователи Existential FACTS Как живеем...