Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30
Постинг
27.06 14:26 - Как (да)живеем? "Вирусът" на екзистенциалния ни ужас (стр.1815-1819)*
Автор: plamendimitrov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 668 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 27.06 16:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
"Екзистенциално-психодинамичният прочит на ситуацията с коронавируса през последните няколко месеца (февруари-юни 2020 година) не може да не започне с простото наблюдение на факта за колко кратко време от covid-19 се роди един друг „вирус” – вирусът на екзистенциалния ужас.

С него ни се върна изтласканото в дебрите на несъзнаваното ни, за да прогони човечеството от откритите общи пространства и сцени за взаимодействие в реалния живот, и да го натика в ала ZOOM занданите на онлайн чатовете и на фантазиите на подсъзнанието ни.

Заразата поразяваше картините на реалността ни и разпространяваше ужас чрез репрезентациите си в собствените ни умове. Като един невидим с просто око насилник, заплашващ да завладее и погълне битието ни в света изцяло, което изведнъж ни напомни колко крехки, уязвими и безпомощни същества сме всъщност през повечето време в него.

И въображението зад маските ни се втурна да конструира физиономията  на тази напаст като в най-тягостните дистопични научно-фантастични романи и филми на масовата ни култура ("Зараза", например).

Науката в интернет го подхранваше с наукообразни микроскопски фотографии на вируса, оцветен в някак странно бодри и ярки цветове. Сякаш естетичната симетричност на позлатената му корона трябваше да ни е достатъчна, за да го запратим психодинамично обратно в несъзнаваното си, откъдето ужасната заплаха бе плъзнала във всички посоки.

Но напразно - защото неосъзнаваният ни ужас заля всичките ни естествени социални и интрапсихични местообитания. И не защото беше дошло нещо, което човечеството беше мислило за немислимо, за да отмине ей-така, от само себе си. А защото попаднахме в психодраматична реалност, за която винаги психиката ни – в най-дълбоките си пластове, - беше предполагала тревожно, че неизбежно ще ни се случи.

Да, няма нищо по-мощно въздействащо върху човека от осъществяването в живота му на собствените му катастрофични фантазии. Тревожността за бъдещата зараза, която вече ни се е случвала в историята е нещо, за което екзистенциалната психология отдавна е говорила с термините на Доналд Уиникът. И ето, случи ни се масово да сме екзистенциално тревожни, да сме изпълнени с истинска - дори и когато я отричаме яростно, - тревожност, която сякаш разяжда тънката мембрана, отделяща вътрешния ни свят от света на реалността около нас, за да ги срещне в една христоматийно позната, но само за психиатрите,психотерапевтите и психолозите с екзистенциално-психодинамична подготовка колективна травма, в и с която още живеем и в момента. И ще останем завинаги. Някои повече, други – по-малко.

Covid-19 си има силен и лоялен психичен партньор – собственият ни екзистенциален ужас.

Потенциалът му да поразява и да нанася щети на всеки и всички се оказа не по-малък от този на коронования вирус. Той генерира една уникална за 21-ви век глобална екзистенциална тревожност – несигурност в самото ни съществуване, която е с много дълбоки и винаги живи корени в колективното несъзнавано на човечеството – ужасът да се чувстваш „неуютно”(по Фройд) дори и в самия себе си (Freud, 1919).

Този призрачен вирус на екзистенциалния ужас се събуди за нов живот от заплахата – осезаема, но невидима без микроскопи и специализирани тестове в пространствата и взаимодействията помежду ни, - нахлула в живота ни, за да ни покаже първичността на тревожността за съществуването и смъртта ни. Подобно на covid-19, който завладява живите ни клетки, за да ги пороби и да се множи за тяхна сметка, вирусът на екзистенциалната тревожност се настани в гостоприемната ни психика и самовлюбената ни цивилизация, за да се възпроизвежда неограничено и  неудържимо в тях с всички патогенни последствия.

Апокалипсис сега! И то с четири „конници” на страха ни от смъртта, за който сякаш бяхме забравили удобно за дълго време.

Първият, олицетворяващ непреодолимата инвазивност на заплахата от заразата в ума ни – ако не по въздуха, то непременно по репортажите в медиите.

Вторият, идващ със самото - дори съвсем смътно, - осъзнаване, че вирусите са само донякъде живи организми като нас самите. Срещата с другата им характеристика – неживото, мъртвото в тях, - ни ужасява токсично, напомняйки категорично за смъртността и обречеността ни.

Третият, яхнал възможността да се въведе, наложи и необходимостта да се съблюдава забраната, табуто да не се докосваме, да се дистанцираме не просто физически, но социално, която се оказа достатъчно съсипваща човешката психика, родила се и развивала се еволюционно предимно с и в човешки докосвания. Самата представа, че ще водим подобен начин на живот – колкото и да е разумен и превантивно-практичен от здравно-хигиенна гледна точка, - разстройва психодинамиката на един от базисните ни защитни, психоимунни механизми, който рано в битието си всяко човешко бебе усвоява, търсейки естествената сигурност в докосването до тялото на майка си.

И не на последно място по важност, четвъртият, който ни разнася предизвестия за смърт не просто на прага на дома ни, а направо в „светая светих” – в хола ни пред телевизора, в спалнята, в която не можем да си легнем вече без смартфоните си, в онлайн-продълженията на собствените ни мозъци. Подобни смразяващи кръвта предизвестия са като призовките, които не можем да се направим, че няма как и по никакъв начин не можем (защото не желаем, всъщност) да получим.

Така работи вирусът на екзистенциалната тревожност, който ни поразява дори да сме недосегаеми за covid-19, от който бавно, но сигурно ще се научим да се пазим все по-надеждно. В тревожността си....ще останем завинаги.

Психологическата атака на този екзистенциално-психодинамичен „вирус-терорист”, обаче е много по-трудна за отразяване и преминава през няколко критични фази.

В началото в борбата си с екзистенциалната си тревожност хората включиха – дори и без да го осъзнават ясно, - своите най-първични психични и психосоциални защитни механизми от типа „бягство/борба”. Но екзистенциалният ужас на заразата често поразяваше първо тях като направи невъзможно застрашените хора интуитивно да се събират в колективно търсене на убежище и да формират организирана и ефективна съпротива срещу общия враг. Когато човешкото сътрудничество и колективизмът в справянето ни заедно са затруднени, човек е оставен сам на себе си - „всеки се справя панически и поединично, кой както може...”. 

В социалните мрежи у нас и по света бяха формирани моментално огромен брой групи още в първите часове на извънредното положение. И още в началото на съществуването си те откровено бяха наситени с маниакално-тревожни и търсещо-предлагащи подкрепа разговори. Какво по-солидно доказателство, че за хората затварянето на обичайните за съществуването им публични пространства отвори „екзистенциална пропаст” в душите и свързаността им, която моментално и отчаяно бързо хората се опитаха да запълнят с дигитално общуване.

И то не само защото чуха препоръките за „социално дистанциране” на здравните власти. Хората, разбира се, вече знаеха, че става дума само за физическо, хигиенно раздалечаване и реагираха защитно и грижовно към себе си и другите именно с интензификация на социалното свързване помежду си по всички достъпни им и безопасни канали и начини.

Станахме и свидетели, обаче, и на едно позабравено и уж солидно изтласкано от съзнанията ни сенчесто човешко социално поведение – „стадото” под заплаха се пръсна и изостави без реална защита много от най-слабите свои членове. И не говоря само за тези с положителни тестове, боледуващите стари хора и умиращите с/от коронавирус. Огледайте се, много индивиди в обществото ни преживяха и преживяват напоследък остро и отчетливо какво е да си изоставен на произвола на съдбата от „стадото” (държавата, по-малко метафорично казано), към което си предполагал, че принадлежиш и в което си се чувствал поне мъничко дор да е илюзорно по-сигурен.

След тази първа фаза, дойде следващата още по-тежка за оладяване от психоимунната ни система. Заплахата продължи методично да тегне над всеки, нахлувайки не просто в дома му-дезифекционна крепост, но и зад маската и под ръкавиците му, за да установява непрекъснато и ужасено, че врагът е винаги вътре и отвътре....че тайно може да е в нас и в любимите ни хора, колкото и невинни да си изглеждаме.  Не е нормално родители да се страхуват от невръстните си деца, че може да са заразни и да им отказват гушкане, нали?

Звучи като древногръцка трагедия...но си е истина, случва ни се... А ако участвате като мен професионално в ежедневни психологични консултации онлайн със стотици разтревожени екзистенциално хора през последните месеци, ще чуете още много невротизирали ги и достойни за Софокъл трагизми, сътворени от несъзнаваното и реалността им.

И разбира се, за да (о)станат нещата още по-гадни, за вируса на тревожността  още няма широкодостъпни в магазините, аптеките и правителствените програми защитно-предпазни и деинфекционни средства – маски, ръкавици, гелове и т.н., - които да спират някъде там на границата на кожата ни пандемичния „вирус” на екзистенциалната тревожност. Той проникна дълбоко през текущата ни идентичност в ядрото на индивидуалността на няколко поколения наши съвременници.

Даже всяко едно неизбежно и жизненоважно за съществуването ни като организми вдишване във вирусно наситена среда изглежда достатъчно, за да отключи във въображението ни представата, че ето на - точно в този момент, дишайки - може би ставаме поредната серийна жертва на този световно доказано „лош обект” (коронавируса) – а със също толкова неизбежното и жизненоважно последващо издишване, и чрез същата демонична психодинамика, се превръщаме – може би, - самите ние пряко волята ни в този заразяващ околните ни „лош обект”. Чувстваме се лоши двойно, т.е. първо,увредени лошо, но и второ, зловредни жертви-преносители - дори когато го отричаме неистово, хигиенизирайки и слагайки под карантина превантивно-защитно телата, домовете, съзнанието и себевъзприятията си.

И когато и тази психоимунна система на разцепване на съзнанието се срине, човек се оказва неспособен да избегне токсичната, патогенна невротизация на екзистенциалната си тревожност. Ставаме невротично тревожни, че със заразната си лошотия ще нараним и разрушим и най-любимите си хора около нас, и че дори - по един трагично-неизбежен начин, - любовта и грижовността ни към тях може и да ги наранява и убива. И сме обречени и длъжни да се избягваме...

Не е изненадващо от екзистенциално-психодинамична гледна точка, че самата забрана да се приближаваме, докосваме и събираме помежду си е напълно достатъчна, за да се почувстваме „заразени патогенно”. Самоизолацията ни в името на здравето става достатъчно условие да се чувстваме изолирани и сякаш „вече нчкак несъществуващи”,т.е. психично повече или по-малко мъртви...

И така, превръщайки се внезапно във въображението си от един „добър обект” - какъвто нормално (желаем, стремим се да) сме, - в „лош заразен и опасен за околните обект” е достатъчно, за да разстроим психодинамично способността си да различаваме добро от лошо, жертва от агресор, субект от обект в преживяванията, поведенията и отношенията помежду си. Всички и особено другите са лоши...

И понеже заразата и с вируса, и с екзистенциалния ужас като негов по-голям побратим, действа неизбирателно, т.е. независимо от пол, възраст, националност, раса, политически мироглед и социално-икономически статус, става ясно, че е достатъчно да ги допуснем психодинамично да се пропият в ума ни, за да овладеят изцяло всички формални и неформални структури, които конституират не само обществения ни живот и социалните ни системи, но и личната, и колективната ни идентичност.

Така работи изправянето ни лице в лице – дори със защитни маски и в защитни костюми, - с екзистенциалната ни тревожност, със страха ни от анихилация и обезсмисляне на съществуването ни.

Най-трудната за човека даденост (реалност) в битието ни – собственият ни екзистенциален ужас пред въпроса „Как живеем, осъзнавайки, че неизбежно ще умрем?” ни кани да потърсим пост-корона психотерапия.

Психичните и психосоциални поражения са вече налице и се търсят ефективни възможности за репаративното им третиране. Повечето хора се „оправят” сами както и преди коронавируса да се появи. Но консултативните кабинети на психолозите, психотерапевтите и психиатрите - онлайн и офлайн, - вече свидетелстват за пристигането на вълната от оцелелите и бежанците от „маскарада” на извънредната епидемиологична обстановка. И определено може да се каже, че за една голяма част от тях това, което се случи през последните месеци ще има значимо отражение върху живота им и по-нататък.

Те – няколко различни поколения пост-корона пациенти, - вече търсят реална психологическа помощ и ефективна психосоциална подкрепа. И няма как това да се игнорира.

Хората, които – дори да живееят твърде много онлайн, - вече не са склонни да се редуцират до физическото си битие и благополучието на соматичното си оцеляване и здраве.

Пациенти, които не могат да изтласкат от съзнанието си всичко, което щем-нещем короновируса ни разкри.

Пост-корона пациентите включват и тези, които се почувстваха угнетени и ощетени от принудителното си натикване в хигиенно-мотивирана изолация.

Но и пациенти, които шокиращо за тях самите откриват, че цял живот са били в такава, страхувайки се – с маски не само на лицето си, - от живота и от това как всъщност го живеят.

И всички други с тях - чувствайки се вече най-сигурни и у дома, когато сме онлайн, - ще имаме да решим една задача – как да научим отначало и по-добре азбуката на екзистенциално-психодинамичната терапия, за да намерим нови и съживим позабравени начини да живеем качествено в отношенията помежду си... и със себе си.

Благодарение, въпреки и винаги с „вируса” на екзистенциалната си тревожност.

Но нека сега ви представя резултатите от емпиричното изследване на онтогенезиса и феноменологията на екзистенциално-психодинамичната зрялост на възрастните, която изследвах в периода февруари-юни 2020 година."(стр.1815-1819)

 

Цитирана тук литература:
Freud, S. (1919). The Uncanny. The Standard Edition of the Complete Psychological Works of Sigmund Freud, Volume XVII (1917-1919): An Infantile Neurosis and Other Works, pp.217-256

 * Настоящият текст е част от непубликувания сборник книги:

© Димитров, П., (2018-2020, под редакция), Как (да) живеем? Екзистенциално-психодинамични практики в консултирането и живота. София – Сборник от 10 книги, ISBN 978-954-91472-9-2.


д-р Пламен Л. Димитров

*******************************

Тази публикация е част от ПСИХО(Б)ЛОГ - ЕДИН ПСИХОЛОГ С ВЛОГ В BLOG.BG (www.PlamenDimitrov.blog.bg) - личен дневник на д-р Пламен Л.Димитров
, Регистриран психолог (BGRP-0184/2634-6001;6002;6004), Регистриран консултант по организационно развитие (RODC) и психологическо и психосоциално подпомагане на корпоративни мениджъри и служители (ComPsych, Inc. USA).

Блогът представя само авторски текстове в областта на екзистенциално-психодинамичното консултиране, аналитичната организационна и социална психология и реализацията на програми за групово-динамичен тренинг на мениджъри, екипно, организационно и социално възстановяване и развитие, и корпоративни системи за психологическо и психосоциално подпомагане на служителите (ЕАР). 

За контакти с автора: pldimitrov@hotmail.com  GSM +359 888 42 9730 Twitter: @Plamen_Dr  Facebook: @PlamenDimitrov.BPS 

Професионален профил: https://www.linkedin.com/in/drplamendimitrov/

Представените в ПСИХО(Б)ЛОГ материали на български и английски език са авторски и не обвързват по никакъв пряк или косвен начин свързаните с автора организации, практики и проекти.

Моля, винаги споменавайте източника (www.plamendimitrov.blog.bg) при споделянето, разпространяването и цитирането на публикуваните тук материали и коментарите към тях в други електронни и печатни издания и публикации.

Информацията тук се актуализира ежеседмично. Благодаря ви за времето и вниманието ви към публикуваните в ПСИХО(Б)ЛОГ текстове!

Всички публикувани преди 1 май 2020 година текстове са архивирани.

Пламен @ПСИХО(Б)ЛОГ www.plamendimitrov.blog.bg
    



Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: plamendimitrov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1112650
Постинги: 742
Коментари: 339
Гласове: 1424